Когато легнах вечерта, много спомени преминаха през ума ми. Извън контрола ми, корените на миглите ме заболяха, сякаш бяха боднати с игли. После и от двете ми очи сълзите избликнаха — сякаш натрупаното с години вътре в мен най-сетне се освобождаваше. Гърлото ми се сви, носът ми сякаш се запуши. Със всяка паднала капка вътрешно се разплитах още малко.
Този ден бях посетила Burgruine Landsee (*). Издигащи се сред горите, камъните на тази крепост бяха като памет, която се противопоставя на времето. Не бях сама — с мен бяха Елиф, Маркус и Седа. Елиф беше учителка по история. Докато влизахме в замъка, тя докосна камъните и каза:
„Всеки камък е памет. Тези стени пазят страха и смелостта на векове.“
Маркус, австрийски философ, тихо добави веднага след това:
„Времето не е само течение. То живее в онова, което сме забравили. Този замък ни напомня за нас самите, които сме забравили.“
Седа беше лекар. Докато оглеждаше наоколо с мек, но дълбоко съсредоточен поглед, тя каза:
„Тялото също е като история. Всяко чувство оставя следа. Сълзите са лечението на душата.“
Настъпи миг тишина. Вятърът проникваше през пукнатините в стените на замъка, а между камъните отекваше гласът на миналото. В този момент осъзнах, че ние не просто разглеждахме крепост — докосвахме и останките в самите себе си.
Когато се стъмни, легнах в леглото. Онзи странен пулс в корените на миглите ми още беше там. Гласът на Седа отекваше в съзнанието ми: „Сълзите са пречистване.“ Може би историята, философията и медицината всъщност казваха едно и също: най-дълбокото изцеление на човека започва с това да си спомни себе си.
На сутринта въздухът беше хладен. Наведох се към земята. Засадих хризантеми с едри жълти и бели цветове. Почвата беше влажна; по върховете на пръстите ми усещах прохладата на миналото. С всяко цвете, което поставях, сякаш заравях един спомен и на негово място засявах надежда. Историята на Елиф, мисълта на Маркус, мъдростта на Седа… всички те се сляха в един-единствен знак за мен: изцелението не означава да отхвърлиш миналото, а да се сприятелиш с него.
Хризантемите растяха в градината — жълтите напомняха за слънцето, белите за луната. Земята беше поела сълзите ми и ми беше върнала пъстра тишина. Камъните на Burgruine Landsee все още бяха там, но аз вече се бях смесила с тяхната тишина. Научих, че времето не лекува — разбирането лекува. И сега знам: дори една сълза, ако бъде пролята осъзнато, се превръща в история. А всяка история един ден разцъфва.
* Burgruine Landsee в централната част на Бургенланд е една от най-големите замъкови руини в Централна Европа и популярна туристическа дестинация, разположена сред природния парк Landseer Berge.
Произходът на руината Ландзее не може да бъде точно установен, но тя е спомената за първи път през 1158 г. в традиционната книга на манастира Гьотвайг. И до днес деца и родители могат ясно да разпознаят внушителната отбранителна система на тази замъкова руина.
През 1222 г. руината Ландзее попада в унгарски ръце, но скоро след това отново сменя своите собственици. Историята на Гертруд фон Вайсбриах, която управлявала замъка през XVI век и била известна със своята жестокост, е особено вълнуваща за децата. С помощта на разбойника Франц Магуш тя нападала най-вече търговци, пътуващи през Бургенланд. Така някогашната защитна крепост Ландзее се превърнала в страховито гнездо на разбойници-рицари.
През 1612 г. руината Ландзее преминава във владение на фамилията Естерхази, които през 1666 г. се грижат за завършването на замъка. Голям пожар през 1772 г. става причина за окончателното му запустяване.
Днес семействата достигат до замъка през голямата запазена входна порта, по мостове и вътрешни дворове, стигайки до „Донжона“ — главната кула на крепостта. От нейната панорамна платформа деца и родители могат да се насладят на великолепна гледка към централния Бургенланд и чак до района Bucklige Welt.
