Виена в онзи ден сякаш се беше разтворила в дъжда — мек, постоянен, безкраен дъжд. Цветовете бавно избледняваха, а улиците се обличаха в сива тишина. Докато вървях без посока, в съзнанието ми изплува една история; бях чувала името ѝ в Истанбул: Червеният чадър. И в онази сива улица това беше най-точната история, която можеше да бъде запомнена.
Дъждът не ръмеше на ситно — той валеше като поема. По улиците хората се превръщаха в сенки под чадърите си, забързани в крачките си. А Сезен търсеше собственото си отражение в локвите, събрали се между паветата. Червеният чадър в ръката ѝ беше като единствената врата, отворена към този сив свят.
В един миг дъждът спря — или може би Сезен спря, защото времето сякаш странно се беше наклонило. Във витрината срещу нея видя дума: „забрава“. Кой магазин, коя витрина продава забрава? — помисли си. Когато примигна, надписът се беше променил: „Миг“. Сезен влезе вътре. Магазинът беше празен, но въздухът ухаеше като топла история. По рафтовете имаше малки кутии: „Детство“, „Изгубени приятели“, „Сънища“… Тя взе една от тях: „Спомени от утрешния ден“. Когато отвори капака, едно перце леко се понесе във въздуха.
„Да вземеш нещо оттук е безплатно, но трябва да оставиш нещо в замяна“, каза глас зад нея. Когато се обърна, не видя никого. Сезен извади от джоба си малко камъче — намерено на брега, носещо следите на вълните. Остави камъчето на един рафт и взе кутията.
Когато излезе на улицата, червеният ѝ чадър беше изчезнал. В ръцете си държеше кутията „Спомени от утрешния ден“, а перцето вътре пърхаше като птица.
Дъждът беше започнал отново. По улицата хората чуваха само щастливия смях на една жена без чадър.
Тази история не ме напусна дори след като дъждът спря.
Може би всяко пътуване е свой малък магазин за мигове — някои вземаме със себе си, други оставяме назад.
И ако имаме късмет, продължаваме напред с малко по-леко сърце…
с достатъчно спомени, които да отнесем към утрешния ден.