Езерото се простираше като огледало на безкрая. По повърхността му танцуваха водни лилии, носещи спомени за светове, които никой вече не помнеше. Жълти, розови, червени – цветовете им изпъкваха в меката светлина на залеза. Времето сякаш се разтваряше в самата вода..
Един ден, скитникът дойде край езерото. Той бе човек без име, без минало, само с мъгливи спомени, които се разливаха като водните отражения. Наведе се и погледна във водата, но вместо лицето си видя нещо друго. Видя себе си, но не като човек, а като една от лилиите – нежна, плаваща, вечна.”Какво съм аз?” прошепна той.
Вятърът отвърна с песента на водата. Всяка лилия беше мисъл, всеки цвят спомен, всяка сянка – забравено време.
Cкитникът усети нещо повече. Душата му трептеше с дълбок чист тон като камертон, който настройва реалността. Този тон не беше нито тъжен, нито радостен, а чист израз на съществуването. Сега разбираше,че животът не бе история, която започва и завършва, а мелодия, която резонира в безкрая.
Ако душата на всеки имаше свой тон, значи светът бе симфония. Някои тонове се преплитаха в хармония, други вибрираха в дисонанс, но всички бяха част от една всеобхватна музика. Скитникът осъзна, че неговият тон не се губи. Той се влива в езерото, във вятъра, в отраженията.
Тогава разбра, че никога не бе човек. Никога не бе отделен. Винаги бе нота в песента на времето.
The original article was published in the bghaber.org magazine.
Leave a Reply